Съчинение по въображение

Избрано съчинение по въображение на Ния Бояджиева от 6. клас.

Листопад…усещане за есен

Ния Бояджиева, 6. клас

Софи бе момиче с дълга до кръста тъмноруса коса и невероятно красиви кафяви очи. Тя не харесваше есента. Поне преди…

Преди тя ѝ изглеждаше като нещо мокро, сиво и намусено. Вятърът рошеше косата ѝ, шапките падаха, а шалът й се увиваше така, че мама трябваше да го намества по три пъти на ден. Всяка сутрин, когато отвореше прозореца, Софи се надяваше да види още лято, но вместо това виждаше… листа. При това много листа. Жълти, оранжеви, кафяви… Сякаш небето се беше изпуснало и беше изсипало цяла кофа с бои, а после си бе тръгнало без извинение.

Софи живееше в малко френско градче, което ухаеше на кафе и на печени кестени – особено сутрин. Къщата им беше като лимонов сладолед с прозорци с тъмнозелени капаци. Имаха котарак на име Марсел, който, както всяка котка, обичаше да се изтяга на дивана и да прави точно това, което Софи не можеше – нищо.

– Шалът ти пак виси като език на уморено куче – смееше се мама всяка сутрин, докато връзваше шалчето ѝ преди училище.

– Носът ми пак е като домат – мрънкаше Софи.

Но всичко започна да се променя в една съботна сутрин. Слънцето бе бледо като резен круша. Въздухът беше хладен, но не злобен – по-скоро приличаше на стар приятел, който е забравил да почука преди да влезе.

Бащата на Софи вече беше в градината и събираше листа. Преди да излезе, момиченцето обу ботушите си – тези, които се стягат със залепване и винаги скърцат. Софи не обичаше особено да помага в градината, но този път нещо ѝ показа, че ще е различно. И беше. Листата хрупкаха под краката ѝ така, сякаш казваха: „Добре дошла, Софи!“. Във въздуха се носеше аромат на влажна пръст, печени кестени и нещо…нещо като спомени. Онези спомени, които не знаеш откъде са, но усещаш в гърдите си като малка топлина.

Тя седна на стълбите пред къщата с бузи, зачервени от хлад и очи по-широки от сутрешно небе. Извади старо тефтерче с меки корици, което пазеше от миналата Коледа. С големи букви написа: „Моята есенна колекция“.

Софи реши, че няма да събира марки, играчки или листа, а ще събира усещания. Неща, които не могат да бъдат докоснати, но могат да се запомнят. Първата й записка бе: „Листо, което прилича на ръка, махаща ми за „чао“. След това добави: „Шумоленето на листата звучи като прошепната приказка“. На нов ред отбеляза: „Марсел не обича есента. Казва ми го с очи, искащи слънце.“ И последно реши да включи: „Дървото пред входа изглежда голо, но се усмихва винаги, когато мина покрай него.“

Оттогава Софи всяка сутрин излизаше малко по-рано. Гледаше дърветата, вдишваше въздуха, дори вятъра – доскоро най-големият ѝ неприятел, вече не бе толкова лош. Той разрошваше косите ѝ, но като че ли нарочно, за да го усети, да я накара да си спомни, че е жива и будна и че всичко се случва точно сега.

В училище тя подари на госпожата си едно листо, което бе попаднало върху нея по пътя.

– Погледнете го – каза Софи. – То не е просто листо. То е последният танц на дървото.

Госпожата се усмихна. Сякаш разбираше точно какво има предвид.

Софи продължи да попълва тефтерчето си – по едно изречение всеки ден – не повече, не по-малко. Само толкова, колкото да улови една есенна мисъл. Точно като капка, уловена на прозореца, преди да се изплъзне. А на последната страница, точно до малка рисунка на дърво с две жълти листа, тя написа: „Есента вече не ме плаши. Тя ми шепне на ухото като мама, когато ме буди с усмивка и миризма на канела“.

И оттогава Софи харесваше есента. Не защото беше топла, а защото я разбираше.